Вървеше под дъжда, а единственото което му се въртеше в главата беше колко отчаяно искаше да я прегърне. Силна кашлица отново продра дробовете му. Май пневмонията се задълбочава. Голяма работа, нали вече нея я няма да му направи чай, да го помилва по главата, да го прегърне и така да заспят. Сега тя е там, при другия.

Колко ли мисли могат да минат през главата на човек за няколко минути?безброй? или нито една? До къде ли може да стигнем с асоциациите си, връзките и колко ли безсмислено ще изглежда това на човекът на отсрещния тротоар, който спокойно си чака автобуса под навеса? Колко абсурден и безсмислен му изглеждам аз в този момент: мокър до кости, раздиран от кашлица и си мънкам нещо под носа.

И ето го отново, онова малко личице, което ме стопля целия. Може ли до такава степен да хлътна, въобще не мога да го проумея. Нали се пазих, нали направих всичко както си трябваше. И пропаднах. Като хлапак. БЕЗУМЕЦ!!!!!

Ха, ето магазин. ‘искам 3 кутии цигари и бутилка джин. Лека вечер’ Дали амфетите ще ми стигнат? Все тая, нали си имам алкохол. Някой може и да се заблуди от широката ми усмивка в този миг, че съм щастлив, че се прибирам доволен при някого и този някой е близо. Точно обратното, този някой е толкова далеч, че повече не може и да бъде. И не отивам при него, а бягам от него, защото ме съсипва...

Няма никой вече по улиците. Калта и студът са изгонили всички. Поне спря да вали. Ще мога сам да се пошляя още малко далеч от всички и от всичко J. Искам да забравя, да се рея свободен като птичка. Без проблеми, без мисли. Едно бяло поле, в което съм само аз.

Дали ще мога да стигна до покрива? Хм, прозорецът пък е заключен. Нищо, ей сега съм го разбил. Толкова е свеж и приятен въздухът. Наистина не разбирам как можеш да се прибереш, когато може да си навън и да благославяш белите си дробове с тонове озон. Нова серия от храчки леко помрачават блаженството ми. Шибана кашлица.

Някога изпитвал ли си любов, приятелю? Знаеш ли какво е това? Осъзнавал ли си колко е опасно това? Някога чувствал ли си сигурност? Познал ли си онова състояние на безчадърие, когато няма нищо и никого друг освен теб и човекът, легнал до теб? Събуждал ли си се внезапно с натрапчивото желание да го събудиш само за да го целунеш и после да го оставиш отново да се върне към съня си? Поглеждал ли си в очите му и да видиш благодарност и спокойствие в тях? Милвал ли си лицето му? Целувал ли си клепачите му? Усещал ли си сърцето му как тупти? Усещал ли си топлината на тялото му, която те кара да се изпотиш, въпреки че навън е 0 градуса? Чувствал ли си пръстите му по лицето си? Докосвал ли си се до онези малки кътчета, които го карат да се усмихне? Прегръщал ли си го, а той още по-силно да се сгуши в теб, като малко котенце? Усещал ли си ароматът му, който те отвежда в друго измерение? Целувал ли те е така сякаш е за последно? Не? Тогава, приятелю, с теб няма какво да си кажем. Сбогом и дано животът се смили над теб и не ти позволи никога да не изживееш всичко това.

Джинът свърши, аз няма какво да правя повече тук. Време е да полетя!

май отново изпадам в състояние на безчадърие. ужас. това означава, че се вкарвам в някакви релси и ежедневие. трябва да направя нещо, щуротия.

друго нещо, скоро май ще ми излезе пореден прякор- хлапе. кое ми е хлапашкото? оф, няма значение. напоследък ми е разбъркано. ще се справя :П

Там, точно там на ръба на света се беше облегнала. Скалата беше по извивките на гърба й сякаш двете бяха едно цяло. Не можех да откъсна очи от нея. Стоеше застинала с поглед вперен напред. Достолепно, единствено, младо, вечно... Величините губеха смисъл. Една неспирна въртележка от 24 кадъра, 25-тия беше лицето и. Тромпети и саксофон. Какво би направил ако попаднеш в рая? Нищо. Чисто съзерцание и болка. Паят е болка,толкова силно щастие, че всяка фибра боли. Боли ме, защото искам да изкажа еуфорията си, но няма такива думи, няма такива изразни средства. Може би само музиката е способна да раздвижи ръждясалите струни в мен. И тя.

След всичките студени душове отвътре съм толкова ръждясала, че скърцам, когато вървя. Като железният човек без сърце. Струна по струна, следва акорд и барабани, които предвождат войниците в победен марш. Послендите лъчи на уморения ден прокарват пръстите си по детското и лице. And here I am, in Philadelphia. And I’m walking in the rain. Първите джаз акорди оповестяват настъпването на нощната лудост. В другия край на залива една по една светлините се появяват. Фиестата започва- лъжливи завистливи погледи, фалшиви усмивки подканящи към похот, чревоугодничество, алчност, ленност, гняв, гордост. А погледът и остава вперен в пълната луна, там отвъд. Първа стъпка, втора стъпка. Една тревичка изшумолява. Замръзвам. Дали да не побягна назад? Какво правя, когато съм в рая? Бягам? Не. Превръщам го в свой дом.

Препоръка при четенето на този текст: за да се усети музиката в него да се слушат следните песни- Vaya Con Dios- Philadelphia, Lord help me please, One silver dollar, Puerto Rico, Time Flies, Moonshiner.

Готова съм да те чакам. I've got all the time in the world just for you.. Make me want. Make me strive for you. That's just what i need. Усещане толкова познато. Топло е като майски дъжд. Обгръща ме, притиска и изважда дъх на озон. Чувство на лекота. Целият си изпразнен. Точно като небе след порой- синьо, ефирно, детско. Мръсният въздух става прозрачен, става старопланински въздух в огнено утро. Тишината те прегръща. Гадостите нямат значение. Виждам само Freedom. Sky is green tonight. Изневиделица мравчица се прокрадва по листа. Чертае своите невидими пътища по твърдия лист.

Каква ирония- съдържанието на мен самата преплетено с бившето съдържание на картата ми (пиша върху стари бележки от банкомат). Безкрайно материалното с безкрайно абстрактното. Със сигурност след няколко часа всичко написано вече няма да е мое. То вече принадлежи на това място. Място в центъра на абсолютната лудница, което е толкова спокойно. Напомня ми на Моето си място. Някъде в центъра на процъфтяващо градче. Там е моят дом- сред колоните, бръшляна, луната и звездите.

Непреодолим копнеж по отминалото. Някога въобще ще те преодолея ли? Надали. Не искам. Станеш ли някой от миналото ми, аз ставам никой в свят на Mr. Noone. Ще отрека теб, слънчево дете. Тогава защо съм живяла? Да същесвувам в пещерната сянка? Не. Живея, за да абсорбирам топлината и да я дам като запалена кибритена клечка в треперещите ръце на Андерсеново дете. Винаги е било така и така ще бъде докато изгасна.

Не съм предполагала, мое слънчево дете, че ще срещна друго като теб. Но ето, че се случи. А досега не съм го забелязвала. Изведнъж се появи. Както паднало листо върху голата кожа, като песъчинка по мокрото солено тяло. Малко, незначително на вид, а грабващо, ако имаш сетивата.

Невероятно е как въпреки всчки гадости, които ми се случиха за последните 12 часа, да ми е толкова спокойно, хубаво и леко. само една усмивка и ме кара да си обърна погледа. нека празнуваме! И ето я мравката, отново. има нещо странно тук (сега няма да се съглася с Хамлет и да възкликна 'Има нещо гнило в Дания!') мравките са гениални творения. те нищо не оставят на случайността. понякога това е уморяващо, но много полезно. явно има нещо в мен, щом тази мравка си ме хареса. мравките са мъдри.

спи ми се. уморена съм. нямам покрив над главата си. предстои ми война. тежка, защото е най-страшнтаа- със семейството. страшна, но необходима. не ме е страх. пред очите ми е само СВОБОДА. отлаганият сблъсък ще се състои. всичко ще боли. но съм готова. грабвам копието, щита и сърцето си.

Chris Isaak. мушка пръста си в раната и започва да човърка. толкова е приятно. Never knew i'll meet someone like you. Never dreamed that i'll love somebody like you. обичам го този човек. лай на кучета. и отново това видение, което почти мога да докосна. freedom. сама. това вече съм го виждала. толкова ясно, както и своята смърт. още от деня с пистолета, след високото напрежение и скалата. в момента ме обгръща същият въздух. влиза като разтопено масло в белите ми дробове и ме кара да летя. материята е нищо- огъва се, къса се, кърви. толкова е податлива. предава те в на-неподходящия момент.

бележка. няколко дни след това се прибрах в стара загора с надеждата чрез дипломация да оправя проблемите си.

V.A.S.T. - Touched

Towa me razplakwa. ne znam zashto. po-skoro znam. napomnq mi na hora, koito obicham ot cqloto si surce i dusha. napomnq mi na edno anime video clipche svurzano s tezi hora i samoto poslanie, koeto noseshe togava v sebe si. burka mi direktno v surceto, stiska, izviva, kusa, razdira....hubavo e ot vreme na vreme da si spomnqm za minaloto i da obrushtam glava nazad, za da usetq mirisa na hubavite dni, kogato neshtata bqha dosta po-krasivi. a moje bi e vqrno, che minaloto e svetlo i izpustreno s krasivite kraski na hilqdi ochi.....

Kam, Em, lipsvate mi. lipsva mi vremeto s vas, moeto semeistvo.........

искам да покажа демоничното. мрачното е много по-трудно да се извади наяве, защото всеки те учи да си добър и ведър. но мрачното....то е нещо особено. тъмнината в теб е силна, обсебваща. съпротивляваш се срещу нея, но винаги я криеш.

е, аз искам да я покажа, да я извадя на светло. така по-лесно ще бъде преборена. приеми вълкa в теб, за да го опитомиш.

https://www2.blogger.com/comment.g?blogID=35952396&postID=116893694103946007
защо ми трябваше да чета блога ти? този пост върна толкова много неща. дълбоко покрити неща, с толкова много труд и усилия....защо ти трябваше да го пишеш? знам, че блогът е за това, но все пак....много ме натъжи, защото вие имате себе си., а аз вече съм далеч. и няма да се върна назад. и нещата се промениха много. и дано някой ден се срещмен отново. и нещата да са по-хубаво от преди. защото и трите ще сме по-отоговорни, следователно по-луди. липсвате ми ей. и не искам да се прибирам в стара загора. просто ще ми е по-лесно така. да си се чуваме, да си говорим, аз да знам все по-малко за вас, както и вие за мен. преди имах нуждата за всяко нещо да ви се обадя, да ви кажа, да ми кажете, че много ме прегръщате и целувате. постепенно преминах само да хващам телефона, да набирам някоя от вас двете и да затварям преди още да има сигнал. това ме успокояваше. знаех, че в този момент съм близо до вас, някоя от вас ще си помисли за мен и ще ми се обади ей така без повод. минах и през късните обаждания от строежа, когато някоя песен ми връщаше спомени от времето, когато бяхме заедно. имах нуждата да ви събудя и да ви кажа 'ОБИЧАМ ВИ', 'липсвате ми', 'не искам повече да се разделяме, защото някакси сте станали част от мен и не мога да съм цяла без вас'. тогава наистина не можех, бях в бялата пустиня, където не знаех точно коя съм аз и какво се случва с мен. после си поговорих с ели и реших да се махна от там. и така дойде новата година. и нещата започнаха да се променят. празнувах я без вас. чухме се и тогава осъзнах, че аз вече не съм част от вас. защото вие взаимно се допълвате и сте си достатъчни една на друга. аз вече съм външно тяло, част от миналото. и така трябва да бъде. нещата си вървят по своя естествен ход. само, че аз не исках да го приема и се борих срещу това с всички сили. игубена енергия. сега вече ми е достатъчно само да си помисля да ви звънна. и това ми помага, защото знам, че ви има и че сте една до друга. не го губете това. ама никога. прегръщам ви, целувам ви, пазете се :-)
и май Богомил Райнов ще се окаже прав, че няма нищо по-хубаво от лошото време....

https://www2.blogger.com/comment.g?blogID=17002759&postID=114787481294884604
не намирам това отношение за правилното. нали уж трябва да се учим на толерантност. и ако някой се пита защо да проявяваме търпимост и толерантност към такива груби хора, ще му кажа, че този разговор е тенденциозен и насочено нападателен.... прочетете всичко внимателно и ще разберете, че забележките ми имат смисъл и логика, дори без да познавате Габи.....
просто в момента съм бясна на българската ни преднамереност към македонците и как някакви пишлемета си мислят, че ще станат голямата работа, ако наклепат някой македонец в грубост. но тогава идва резонният въпрос кой изглежда жалък. със сигурност не съм нито аз, нито Габи.