Очи

"Тези очи ще те убият."

art photography Rad Dimitrov-0889595173

Сезоните говорят /PIF/

През покривите на къщите тихо пълзеше топлината на зимата. Формите губеха остротата си под малки купчини сняг. Снежният човек в двора на къщата белееше, самотно сгушен в трите си грижливо оформени топки. По небето пропълзя сияние, за миг озари върховете на нощта и тихо изчезна, за да остави аромата на... приказка. Времето безшумно отмерваше часовете, в които се случват вълшебства...
В снега оставяше дири едно ярко червено сърце, което безцелно обикаляше улиците на спящия град. Слабият му ритъм едва се долавяше в тишината на зимната нощ. То подритна вяло снега, погледна снежният човек, усмихна му се и се зачуди дали да спре.

- Да не смяташ да спираш?- попита Снежният човек, усетил намеренията му.
- Май... няма голямо значение- тихо отвърна Сърцето.
- Тъжно е да видиш спряло сърце, особено през зимата.
- Май наистина няма чак толкова голямо значение- още по- тихо каза Сърцето.
- Трябва да говориш по- силно, ако искаш да те чуя!- посъветва го Снежният човек и припряно пооправи моркова си. Нещо в това малко същество го притесняваше. Помисли си, че не му се случва всяка нощ да види самотно сърце, което на всичкото отгоре се кани да спира.
Тази мисъл го стресна и той започна да говори още по- силно:

- Виж сега... Не може да спираш посред зима... Така де, студено е! То и да е топло, пак не бива да спираш... И изобщо... Защо ще спираш???
- Май наистина няма...
Но този път Снежният човек изобщо не можа да долови края на изречението. Започна да усеща как лека- полека започва да губи малка част от теглото си. Понамести двете сливи, които заемаха мястото на очите и, изпаднал в най- голямата паника, в която може да изпадне един Снежен човек, започна да вика:

- Толкова приятно студено е! И бездруго животът ми не е от най- дългите, не е честно да вземеш спреш във най- вълшебната част на нощта! Нямаш ли сърце?!
- Тъжно ми е. Обаче, не ми е студено. Ти ме стопли. Това значи ли, че трябва да съм твоето сърце?
- Не... Ъ, да...- Снежният човек се обърка. Вече съвсем не знаеше как да говори с това малко сърце- Ще опитам от начало. Аз съм снежен човек, а снежните човеци нямат сърца. Мисля, че всеки го знае. Ние оживяваме от вярата на децата, които ни правят. Напролет всичко свършва.
- Кратко и ясно- каза Сърцето.
- Просто и ясно!- поправи го Снежният човек.
- И... и е тъжно.
Снежният човек се замисли. Обичаше живота си такъв, какъвто е- кратък, бял и тих... Имаше своята зима и тя му беше достатъчна.

- Искаш ли да направиш нещо за мен?- внезапно поде Снежният човек- Искаш ли да ми разкажеш за... За пролетта... Двамата затвориха очи. Сърцето остави тишината да се разходи помежду им, хвана я под ръка, а после гласът му тихо изплува от нея.
- Тя идва с ароматите си. Настанява се в равнините и запретва ръкави. Обича да поядисва- тук ще избере оранжево, там- жълто, после- розово. Нахална и зелена. Истерично зелена! Прелита над клоните на дърветата, проверява гнездата на птиците и ги кара да пеят... А те пеят, пеят! Посрещат я. Тя ги милва нежно и продължава да разтребва. Стъпкте й събуждат земята, тревата. Слънцето... Ех, Слънцето... Такава е тя! Слънцето, да... Топло е.
Сърцето блажено отвори очи. Стресна се и се огледа наоколо. Беше само! Малка вада струеше от мястото, където Снежният човек затвори очите си, за да слуша за пролетта. Вадата криволичеше по земята, боязливо докосваше Сърцето и бързо попиваше в пръстта.

Пролетта изпрати първите си топли дни.

Невидимо дете /PIF/

Невидимо дете

Небе, Море, Море, Небе
Луни, Мечти, Мечти, Луни

Копнеж и страх
Защо боли 2x
Нали мечти?

Копнеж и страх
Защо боли )2x
Нали мечти?

Последен миг
И аз не спя
Не си без лик
Аз ще крещя!!!

Последен миг
И аз не спя
Не си без лик
Аз ще крещя!!!

Невидимо дете
Си ти!!!
И ти... 2x
Невидимо дете
Си ти!!!
И ти... 2x

Копнеж и страх
Защо боли 2x
Нали мечти?

Копнеж и страх
Защо боли 2x
Нали мечти?

Невидимо дете
Си ти!!!
И ти... (2x
Невидимо дете
Си ти!!!
И ти... (2x

Копнеж и страх
Защо боли (2x
Нали мечти?

Копнеж и страх
Защо боли (2x
Нали мечти?

image: Blue Black www.blueblack.deviantart.com

размисли (част втора)

Здравей, страннико!

Не обръщай глава, когато ти говоря. Знаеш ли, че това ме ядосва? Не бягай. Нека си поговорим. Няма да боли.

...........................................

Благодаря. Кажи. Защо ме заговори? Мен никой не ме заговаря. Дори вече не ме поглеждат хората. Станал съм невидим. Част от обстановката. Преди ме дразнеха погледите хвърлени крадешком. Любопитството ми се струваше толкова пошло. Усмивките по лицата на минувачите, появили се за поздрав, бяха за мен олицетворение на лицемерието. А сега всичко това ми липсва неимоверно много.

............................................

Недей. Очите ти ме грабнаха. Тези очи- толкова тъжни и самотни- не са празни. Нека се усмихнат. Знам, че могат. Не клати глава. Тези очи са се усмихвали. Усещам го. Хей, не ги крий. Няма защо да те е страх от мен. Аз виждам в сърцето. Пък и знаеш ли, не се отказвай от очите си. Представи си да не можеш повече да видиш небето. Ами зелените поляни накичени с червен мак? Дърветата полюшващи се кокетно с цветовете си при всеки полъх на вятъра?

..................................................

Спри! Жестока си! Аз виждам всичко това. Но не искам да виждам хората. Те са глупави и малки. Всички тези цветни тълпи преди за мен бяха кичести поляни, море от емоции, небе от радост. Прекрасно, нали? Да, докато не видях празните и кухи погледи. Карнавал на суетата и падението. Това заби стрела в сърцето ми. Не исках да съм част от този свят. И се затворих за него. Може би това е грешката ми. Да, да. Необяснимо е. А всъшност е толкова просто. Ти си млада, не знаеш още. Светът не може да бъде напуснат. Той не ти го прощава. Твърде е ревнив. В предбрачния си договор с него ти му оставяш част от себе си, която не можеш да си върнеш. Бях се отдал на отшелничество. Бяхме само аз и природата. Невероятно е! Имах всичко. Просторът беше мой. Смятах, че съм отвърлил всички окови от себе си- та нали на никого нищо не дължах, не бях длъжен да спазвам някакви си норми и правила. Бях сам на себе си господар. Така прекарах в блаженство и самозаблуда лятото и есента. Но зимата всичко се промени. Бяла смърт. Не физическа, о не. Душеван. Просто бяла проглушителна тишина. Тогава ме зачовърка липса. Потърсих себе си. Преподреждах хиляди пъти пъзела на своята душа. И винаги ми липсваше едно парченце. Потърсих Господа. Може би това беше липсващото звено. Не го открих. Как ли не го зовях- Христос, Аллах, Буда, Йехова. Накрая чух нещо. Зарадвах се. Чух моето собствено име как умира в далечината. Това ме събуди. Разбрах цялата конспирация. Светът ме е наказвал за предателството, което извърших към него. Така се завърнах. Но без име. То нямаше особено значение. Оттогава търся своята част, която съм загубил. Гледам в хората. Чакам някой да ме погледне и да ми каже, че ме познава, че парченцето ми е в него. Уви. Потърсих го в небето, в тревата, в дървото, в птиците, във водата. Обикалям безпътен и търся. Търся смисъла. Търся отговори. Защо се отказах от това, което имах? За се отказах от хората? Защо съм бил толкова глупав и загубих себе си? Така съм от четири години. Напълно безличен. Просто част от пейзажа. Ти спомена очите ми. Започнаха да умират. Само, когато вали дъжд те могат да плачат. А дъждът ме утешава: туп, туп, туп, не си изгубен, не умирай, ние те виждаме, ето, огледай се в нас....

...................................................................

Кап-кап-кап. Протегнах ръце и събирах сълзите на странника, толкова топли и нежни. Държах душата на един грешник по неволя.

.....................................................................

Как да се огледам като нищо не виждах. Просто едно лице. Някакво си лице. Същото като тези, които толкова много мразех, а сега търсех утеха от тях. Аз съм жалък. Никой.

.......................................................................

Не си никой. Ето, виж.

........................................................................

Поднесох ръцете си към него. Очите му светнаха. Отражението му се смееше. Вдигнах очи и срещнах неговия поглед. Хвана ръцете ми, вдигна ги над главата си и ги разтвори. Сълзите изчуруликаха. “Благодаря”. Той се обърна и тръгна по алеята.

Сбогом, страннико

29.04.06

Стара Загора

photo: BlueBlack www.blueblack.deviantart.com