размисли (част втора)

Здравей, страннико!

Не обръщай глава, когато ти говоря. Знаеш ли, че това ме ядосва? Не бягай. Нека си поговорим. Няма да боли.

...........................................

Благодаря. Кажи. Защо ме заговори? Мен никой не ме заговаря. Дори вече не ме поглеждат хората. Станал съм невидим. Част от обстановката. Преди ме дразнеха погледите хвърлени крадешком. Любопитството ми се струваше толкова пошло. Усмивките по лицата на минувачите, появили се за поздрав, бяха за мен олицетворение на лицемерието. А сега всичко това ми липсва неимоверно много.

............................................

Недей. Очите ти ме грабнаха. Тези очи- толкова тъжни и самотни- не са празни. Нека се усмихнат. Знам, че могат. Не клати глава. Тези очи са се усмихвали. Усещам го. Хей, не ги крий. Няма защо да те е страх от мен. Аз виждам в сърцето. Пък и знаеш ли, не се отказвай от очите си. Представи си да не можеш повече да видиш небето. Ами зелените поляни накичени с червен мак? Дърветата полюшващи се кокетно с цветовете си при всеки полъх на вятъра?

..................................................

Спри! Жестока си! Аз виждам всичко това. Но не искам да виждам хората. Те са глупави и малки. Всички тези цветни тълпи преди за мен бяха кичести поляни, море от емоции, небе от радост. Прекрасно, нали? Да, докато не видях празните и кухи погледи. Карнавал на суетата и падението. Това заби стрела в сърцето ми. Не исках да съм част от този свят. И се затворих за него. Може би това е грешката ми. Да, да. Необяснимо е. А всъшност е толкова просто. Ти си млада, не знаеш още. Светът не може да бъде напуснат. Той не ти го прощава. Твърде е ревнив. В предбрачния си договор с него ти му оставяш част от себе си, която не можеш да си върнеш. Бях се отдал на отшелничество. Бяхме само аз и природата. Невероятно е! Имах всичко. Просторът беше мой. Смятах, че съм отвърлил всички окови от себе си- та нали на никого нищо не дължах, не бях длъжен да спазвам някакви си норми и правила. Бях сам на себе си господар. Така прекарах в блаженство и самозаблуда лятото и есента. Но зимата всичко се промени. Бяла смърт. Не физическа, о не. Душеван. Просто бяла проглушителна тишина. Тогава ме зачовърка липса. Потърсих себе си. Преподреждах хиляди пъти пъзела на своята душа. И винаги ми липсваше едно парченце. Потърсих Господа. Може би това беше липсващото звено. Не го открих. Как ли не го зовях- Христос, Аллах, Буда, Йехова. Накрая чух нещо. Зарадвах се. Чух моето собствено име как умира в далечината. Това ме събуди. Разбрах цялата конспирация. Светът ме е наказвал за предателството, което извърших към него. Така се завърнах. Но без име. То нямаше особено значение. Оттогава търся своята част, която съм загубил. Гледам в хората. Чакам някой да ме погледне и да ми каже, че ме познава, че парченцето ми е в него. Уви. Потърсих го в небето, в тревата, в дървото, в птиците, във водата. Обикалям безпътен и търся. Търся смисъла. Търся отговори. Защо се отказах от това, което имах? За се отказах от хората? Защо съм бил толкова глупав и загубих себе си? Така съм от четири години. Напълно безличен. Просто част от пейзажа. Ти спомена очите ми. Започнаха да умират. Само, когато вали дъжд те могат да плачат. А дъждът ме утешава: туп, туп, туп, не си изгубен, не умирай, ние те виждаме, ето, огледай се в нас....

...................................................................

Кап-кап-кап. Протегнах ръце и събирах сълзите на странника, толкова топли и нежни. Държах душата на един грешник по неволя.

.....................................................................

Как да се огледам като нищо не виждах. Просто едно лице. Някакво си лице. Същото като тези, които толкова много мразех, а сега търсех утеха от тях. Аз съм жалък. Никой.

.......................................................................

Не си никой. Ето, виж.

........................................................................

Поднесох ръцете си към него. Очите му светнаха. Отражението му се смееше. Вдигнах очи и срещнах неговия поглед. Хвана ръцете ми, вдигна ги над главата си и ги разтвори. Сълзите изчуруликаха. “Благодаря”. Той се обърна и тръгна по алеята.

Сбогом, страннико

29.04.06

Стара Загора

photo: BlueBlack www.blueblack.deviantart.com