човек си остава нарцис. и защо не. нашата абсолютна душевна половинка е една на 6 милярда и шансът да я срещнем е също толкова 'оптимистичен'. и ние сме си намерили компромисен вариант (че как иначе!). хващаме се за трохичка и създаваме хляб, или поне това се опитваме да направим. после защо хлябът бил горчив. виждаме човек, намираме нещо общо с него (в бонус точки идва и добрият вид) и започваме да излизаме по-често с него. в един прекрасен момент в главата ни се заражда мисълта, че сме влюбени. тъй като прекарваме много време с него, мислите ни започват все повече да са свързани с този човек. и бавно образът му се изкривява през нашата призма- започваме да наслояваме собствения си образ, това което искаме да сме и другите да виждат в нас, върху намерените по-близки или по-далечни сходства. вече сме хлътнали здраво. ходим като ударен хеликоптер от РПГ, всичко е прекрасно...до ммомента на 'отрезвяването'. първото разочарование. нищо, случва се. второ, трето, четвърто....прекрасният ни проектиран образ се разпада, защото другата личност яростно пробива розовата пелена, създадена от нас. за съжаление не винаги сме готови да приемем другия такъв какъвто е. тогава 'любовта' умира. а дали въобще е възможно да съществува....